1.10.08
Докато се пързалях с количката в Метро околните ме гледаха странно. Не им обръщах особено внимание, но после, когато се замислих може би разбрах. Вече не бях онова малкото хлапе, лудото, откаченото, което всеки подминаваше и се кикотеше тайно отстрани... поне не отвън. А отвътре си е все същото. Абсолютно.
Сега се замислям за някои неща. Например как колегите ми 15-годишните-тийнейджърКи мислят само за дрехи и разни такива, а аз като че ли няма с кого да си споделям мислите. Усещам едно такова... празно. Друго си е да седнеш на някоя пейка в морската и да изгубиш час-два а и повече в сладки проказки с някой на твоя ъкъл. Друго си е, да. Ама търесенето не ми се отдава. Сега например се сещам как преди няколко месеца при новината за наближаващия край на учебната година се отпарвихме надолу по главната. Аз бях радостна и пях, Боже!, пях. Фалшиво ама от сърце. Другите ги беше срам. А как ми се искаше да се забавляват с мен... Да пеят, да се радват, да скачат, да крещят! Нищо, че ще сме на главната и всеки ще ни гледа и ще си казва нещо от рода на "Що за луди... нещо си!"
Ето за това си мечтая аз покрай прелитащите мисли как някой ден след доста години ще срещна Фродо и останалите маняци от задругата... Да, затова. Дали обаче някой ден ще се запозная с такъв човек. И въпреки всичко, надеждата остава. Рокът и той. ще седнем някой път на пейка в морската или на Альошата и ще чакаме. Ще чакаме, а пък кой знае... може и късметът да ни се усмихне. А късметът ще бъде рокаджия. Това си го предвиждам. А някой занци вече ги имам. Остава още малко.
