Тиквени пастички и горещ шоколад...

29.10.08

Винаги когато наближи края на октомври се сещам за един празник. Католиците го празнуват, за което искренно им завиждам. И защо да не... Нима не е хубаво поне веднъж в годината да изровиш от себе си нещо коренно различно, да се забавляваш... да ядеш сладко, да правиш номера... и пак да се забавляваш. Хипарче, вещица, зомби... самия себе си. Хахахахаха.

Е не мислиш, че е хубав празника. Прекрасен е. Като свърши от изрязаната ще станат прекрасни тиквени пастички. :D Ама си и вярвам. Та аз ени яйца не мога да направя... нека това обаче да си остане обществена тайна. Смятам, че така е най-добре. :D И така. Докъде бях стигнала с моя фантастичен образ на перфектния Хелоуин. А да! сетих се! Тиквените пастички... и горещия шоколад! той също е много важен и не бива да се забравя иначе закъде щеше да е светът без шоколада... топлия, горещия шоколад... който ако случайно ти попари гърлото и езика/май бяха в обратен ред, ама не съм много добра по биология/ поне ти сгрява сърцето. Изобщо... има някаква магия. Не знам обаче от къде идва... от водата, от въздуха или от тиквените пастички и шоколада. Честит Хелоуин! :D

The past is gone

15.10.08

Everytime that I look in the mirror
All these lines on my face gettin clearer
The past is gone
It went by like dust to dawn
Isnt that the way
Everybodys got their dues in life to pay

I know what nobody knows
Where it comes and where it goes
I know its everybodys sin
You got to lose to know how to win

Half my life is in books written pages
Live and learn from fools and from sages
You know its true
All the things come back to you

Sing with me, sing for the years
Sing for the laughter, sing for the tears
Sing with me, if its just for today
Maybe tomorrow the good lord will take you away
(x2)

Dream on, dream on
Dream yourself a dream come true
Dream on, dream on
Dream until your dream come true
Dream on, dream on, dream on...

Sing with me, sing for the years
Sing for the laughter and sing for the tears
Sing with me, if its just for today
Maybe tomorrow the good lord will take you away

Песента. Рокът. Чувството. Гласът. Рокът.

Във всеки ред, всяка дума... всеки акорд, всяка нота. Песента.

Докато посмърчам пред монитора мисля. Добрият господ ще те вземе... утре може би. Живей за мига. Това бе онази мисъл, онази що дава и на безнадеждните надежда..., която дава и на тъжните... малко радост в мрачния ден и т.н. може да продължява веригата... докато дойде края на света.

Живей днес.

Sing with me!

И да пеем! Да крещим! Да викаме!

Нищо че последните редове не са нищо повече от празни приказки... така ги чувствам. Бъркани яйца.
И това може да се поправи. Ако сега например кажа нещо от рода на "днес ми беше супер весело... или днес се депресирах тотално/вярвайте си, че ще го кажа/" няма да е така. Всъщност словата нямат роля тук. Те са само за украса... за украса на това което е всъщност. И я ми кажи... ако кажа че те обичам ти откъде ще знаеш какво е за мен това... дали това "обичам" е същото както при теб.... Не знам... Не мога и да знам.

И въпреки това...

Dream on, dream on, dream on....

Ако сега се потопя в гласа на Дио, и потъна, да... да потъна. Дали ще изплувам... или ако изплувам дали ще съм същата побъркана тийнейджърка, която крои планове как да си спечели приятели като дращи в блог или ще съм вече човек, пораснал.. преодолял... какво съм преодоляла... нищо, е, почти нищо... а може би просто ще добия сила... кръвта ще потече по вените и ще се смеси с мелодията...

И пак не знам. Ще разбера... някога. Може би. Въсщност... едва ли. Празни редове. Тире. Точка. Мълчание.

Now go, my son and rooooooock!

9.10.08

Да! Да! Да!
Нека бъде светлина!

Нека бъде рок!

Нека!

Нека!

Уааа. Хванаха ме лудите. напоследък е така. Всъщност. Хм. Взех да го позабравям тоз блог.

Ще поправим нещата.

Хууууууууу-я!

И така, и така. След като попълнихме колекцията от фентъзи с две книжки, които продавачката описа като изключително сладки, разбираш ли, довършвам шедьовъра на Толкин и ги мятаме. Сега се чудя. дащо по дяволите някой не ме удари с голямо томче фентъзи по-рано!!!?

Щеше да бъде чудесно, да, да. Но все пак. Хората, по-умни от мен / (: / са казали: По-добре късно, от колкото никога. Да. Прави са.

Аз се водя по тази умна мисъл. Пак е нещо все пак.

А между другото през последните няколко реда се усещам, че пиша горе-долу само простотии ама то се знае. Вижда се. И това ще се поправи... само да ми дойде музата... гарнирана отгоре с рок, шоколад и... и може би още нещо.

За какво ли си мечтае това момиче?

1.10.08

Докато се пързалях с количката в Метро околните ме гледаха странно. Не им обръщах особено внимание, но после, когато се замислих може би разбрах. Вече не бях онова малкото хлапе, лудото, откаченото, което всеки подминаваше и се кикотеше тайно отстрани... поне не отвън. А отвътре си е все същото. Абсолютно.

Сега се замислям за някои неща. Например как колегите ми 15-годишните-тийнейджърКи мислят само за дрехи и разни такива, а аз като че ли няма с кого да си споделям мислите. Усещам едно такова... празно. Друго си е да седнеш на някоя пейка в морската и да изгубиш час-два а и повече в сладки проказки с някой на твоя ъкъл. Друго си е, да. Ама търесенето не ми се отдава. Сега например се сещам как преди няколко месеца при новината за наближаващия край на учебната година се отпарвихме надолу по главната. Аз бях радостна и пях, Боже!, пях. Фалшиво ама от сърце. Другите ги беше срам. А как ми се искаше да се забавляват с мен... Да пеят, да се радват, да скачат, да крещят! Нищо, че ще сме на главната и всеки ще ни гледа и ще си казва нещо от рода на "Що за луди... нещо си!"

Ето за това си мечтая аз покрай прелитащите мисли как някой ден след доста години ще срещна Фродо и останалите маняци от задругата... Да, затова. Дали обаче някой ден ще се запозная с такъв човек. И въпреки всичко, надеждата остава. Рокът и той. ще седнем някой път на пейка в морската или на Альошата и ще чакаме. Ще чакаме, а пък кой знае... може и късметът да ни се усмихне. А късметът ще бъде рокаджия. Това си го предвиждам. А някой занци вече ги имам. Остава още малко.